Преди много години Бяла Слатина е била отсреща по склона, между Геновска могила и Деновата воденица. В двайсетина землянки, потънали в зеленина, живеели трудолюбиви орачи и овчари.
Най-личен между всички бил Лило Гайдаря. Млад и левент бил Лило. Очите му като на сокол гледали под тънки вежди, а гъстите му тъмни коси падали чак до раменете.
Денем пасел Лило овцете натам по рудината, а вечер обличал везани премени, натъкмял широк червен пояс и с гайда под мишница бързал да обходи тлаки и седенки. Бързал Лило да види милото си либе Гана. С очи да й се порадва и с песен да й каже това, което таи в душата си за нея.
Хубава мома била Гана. Хубава и гиздава. Когато се засмеела, нежни трапчинки лягали на румените й бузи. Като заговори, гугутка сякаш гука в гърдите й. Любел я Лило, милеел я. Вечер нарочно я чакал на кладенеца да напие ведрата й, да й заръча седянката да не забрави.
А на седянката ще седне Лило до Гана и двама ще си шепнат как са прекарали дългия ден. После ще го наобиколят ергените и момите и Лило ще надуе шарената гайда. Свири той стари хайдушки песни, за храбри воеводи, за твърдата вяра българска. Ще им свири песни тъжни и нежни: за хубави очи момински и за сладка любов несподелена...
Слушат го моми и момци, въздишат крадешком и всеки по своему приема песента...
А сетне като завърне Лило на хора и ръченици, та чак до съминяло. Майстор бил той и можел всякакви игри изкусно да свири. Често изпод бързите му пръсти излизали и такива мелодии, дето никой не можел стъпките им да поумее. Пускат се младите от хорото и гледат към Лило в безсилие. А той става, усмихва се благо на всички, па надуе силно гайдата. Че като захване и хем свири, хем кръшно сам си играе, додето момците и момите научат новата игра. Такъв бил Лило Гайдарят и затова всички го тачели, затова и любовта на Гана към него нямала граници. А Лило само чакал да минат търговци, да продаде част от стадото и голяма сватба да дигне.
Но не щеш ли, нея година в Бяла Слатина довтасали турци. Между тях имало млад буруклия турчин от ловчанските села, Хасан ага му думали. Харесал той хубавата мома Гана, почнал да я задиря. Вечер тръгвал по седенките и тлъките с гайда под мишница, перчел се, че може с гайда да свири.
Помръкнала радостта на Лило Гайдаря. Не лягали вече нежни трапчинки по бузите на Гана. Ще я причака вечер Лило на кладенеца, ще се наведе да напие ведрата й, а насреща му стои Хасан ага и в устрел го гледа с потъмнели очи. Силен бил турчинът, сербез бил, и никой не смеел да му излезе насреща. Неговата воля закон ставала.
Додеял турчинът на Гана. Плашел я. И Лило мразел натрапника и често й думал да бягат оттука. Да забият надолу по влашката равна земя. Домиляло на Гана за хубавата земя рождена и веднъж казала на Хасан ага:
- Не ме задиряй повече, турчине. Лило Гайдарят ми е на сърце и негова невеста ще бъда...
- Какъв ти гайдар е Лило – засмял се Хасан. – Та от мен по-добър свирец има ли?
- От Лило по-добър гайдар на света няма, така да знаеш – му рекла Гана.
А турчинът я гледал с присмех и белите му зъби блестели.
- Да се надсвирваме – плеснал с ръце агата. – И ако аз го надсвиря, жена да ми станеш! Скланяш ли?
- Скланям ти, турчине. – И Гана припнала на седенката, да каже на Лило новото.
На другата вечер под високите буки при кладенчето цялото село се събрало. Наклали буен огън и зачакали, а в средата Лило и турчинът под мишниците шарени гайди стискали. Насреща при кладенеца хубавицата Гана стояла, нагиздена в най-новата си премяна. Очите й се Лило гледали... Засвирил Лило. Надул гайдата и турчинът. Слушат хората и глави клатят: „Къде ти може турчин да свири! Не му приляга нему гайдата...”
А Лило свирел, свирел. Всичко наоколо замлъкнало, той свирел тази вечер като магьосник. Смаяли се хората. Стъписал се и турчинът и свил гайдата си. А в това време из тъмнината на шубраките пушка изгърмяла и Лило Гайдаря повалила мъртъв на тревата. Разпръснали се селяните, не знаели какво да сторят. Само Гана разбрала измамата на Хасана. И когато онзи се спуснал с тайфата да я отвлече, тя се хвърлила в бистрия студен кладенец.
На другия ден, под гъстите буки, редом стоели два пресни гроба. Един до други лежали Лило и Гана, млади влюбени, но не били каил за сватба.
Минали години, селяните напуснали рътлината и се заселили отсам Скъта, в ниската и мочурлива равнина.
А вечер, когато закъснял пътник се спуснел от Ганова могила надолу към Деновата воденица, до кладенеца го пресрещало чудно видение: подпрян на дънера на старата бука стои Лило Гайдаря и свири, а пред него, край извора, хубавицата Гана танц играе... Чак когато първи петли пропеят, те потъвали в бистрите води на кладенеца...
Много пъти хората слушали в потайно време тая песен и гледали хорото на Гана. Научили го и започнали да го играят по тлъки и веселби.
И до ден днешен тази песен се нарича тук Лиловата песен, а в целия край играта назовават „Белослатинска леса”.