Бяла Слатина


Дарителството за храмове в Белослатинско


Категория : Моята история / нашата история
photo

Дарителството за храмове в Белослатинско

В периода от Освобождението до 1944 г. дарителството е ценност за голяма част от българското население. Като цяло българите са съпричастни към грижата за болните, сираците, вдовиците и общностите в нужда.
По стародавна традиция във всяко българско селище три са най-важните, светите сгради: църквата, училището и читалището. Хората дарявали време, средства, материали и труд за тяхното изграждане. Тези сгради остават светилища на български дух, на писменост, на култура.
Пари се дават за полза на цялата общност, като формите на съпричастност са различни – някой дарява мястото си, за да се изгради там черква, друг участва със собствен труд в градежа, носи собствени строителни материали, дава средства, включва се в стенописването, откупува икони, съзнавайки важността, необходимостта от църковно изобразително изкуство. Дарителите на храмове се разделят на три основни категории: ктитори – такива, които даряват пари за построяването на храмове и манастири. Втората категория са приложници – християни, които допринасят за зографисването или вътрешното благоустройство на построените вече култови сгради. И хора, които подпомагат храма, след като строежът е отдавна приключил – дарители. В повечето храмове могат да се видят надписи по ъглите на иконите и стенописите – „дарение от ...” съответно името на вложителя. Някои даряват пари, други помагат с доброволен труд, с материали, с превоз, трети подсигуряват богослужебни одежди, утвар и пр. През вековете хората винаги са се стремяли да отделят най-доброто от това, което имат! На преден план в мотивацията на дарителите, колкото и разнообразна да е тя, стоят християнските добродетели, човешкото съпричастие, неподправеният патриотизъм, обичта към родното място, желанието да се направи нещо за напредъка му. В същото време, конкретният повод за дарителския жест обикновено е много личен – скръб по близък човек, желание да се съхрани паметта за него, радост в семейството, спомен от живота на дарителя и др. Не липсват и необичайни, дори странни на пръв поглед мотиви.
Вече 132 години храм „Св. Параскева” в Бяла Слатина е духовен център на православната общност в града и общината. 
С преклонени глави припомняме огромните заслуги на свещеник Марин поп Андреев за изграждане и стабилизиране на духовния живот: Отец Марин поп Андреев е съпричастен към всички нужди на своите енориаши, но преди всичко към нуждата им от духовен живот и просвета. Така през 1869 г. със събрани от християните дарения, той построява килийно училище, в което преподава. Към училищната килия е предвидено помещение (параклис), където служи и извършва треби. Малко по-късно, през 1870 г. е построено и класно училище.
Тъй като до Освобождението само мюсюлманското население в Бяла Слатина има свой молитвен дом, селото и първите избрани общински съвети приемат като неотложна необходимост изграждането на църква за преобладаващото по брой християнско население. Затова православният храм „Св. Параскева”, кръстокуполна базилика, направена от дялан камък, започва приоритетно да се строи веднага щом кметът Петко Тодоров – Цигарата (1883 - 1887) и съветниците намират възможност за това. Строителството на храма е окончателно завършено през 1887 г. През същата година е осветен на храмовия празник – Петковден, от врачанския митрополит Константин.
Самото строителство на църквата е организирано от свещеник Марин поп Андреев (1840 – 1916 г.), доскорошният член на революционния комитет в селото, заклел пред евангелието и кръста белослатинските борци за национално освобождение,  а участие в благочестивото начинание взимат много жители на Бяла Слатина. Някои помагат с дарения в пари, други с труд, трети с личните си животни за превоз. От устно предадени сведения се знае, че парцелът за построяването също е дарение от заможни белослатинци. За да се съберат средства за строителството й през 1883-1884 г. е разхвърлян „парез” върху населението. Предполага се, че събирането на парите и цялостното изграждане на храма трае около десетилетие. В началото на 1893 г., когато кмет е Стефан Тодоров (1889 - 1894), в съвета отчитат, че църквата е готова, но са останали неизплатени на майстора 3 000 лв., които той си търси чрез съда, и които трябва да се досъберат от неплатилите своя дял от „пареза”.
Храмът е изграден от дялан лицев камък с централен купол. Камбанарията е отделно от храма и е построена през 1901 г. Основен ремонт е направен през 1938 г. Откъм западната част притворът е удължен с четири метра и дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Мазилката отвътре е подменена. Художници и резбари от София изработват нов иконостас, архиерейски трон, два аналоя, клирос и престоли за сядане, които опасват цялата средна част на храма. Стенописите са направени до 1940 г. от художника Пефев. В един период от 26 – 27 години зографията е била доста повредена и опушена. През 1967 г. художникът Марин Начев от гр. Кнежа я преработва и реставрира.
Според запазени свидетелства в църквата се отслужват тържествени служби, както за традиционните християнски празници, така и по случай важни за страната и селото чествания и годишнини. На 14 февруари 1891 г. в чест на рождения ден на княз Фердинанд е отслужена Божествена литургия. На 2 май 1907 г. с тържествена литургия е отбелязана хилядагодишнината от смъртта на цар Борис, а малко по-късно с. г. повод за подобно мероприятие е празникът на читалището.
Някои от най-видните личности на селото са погребани в двора на храма – свещеник Марин поп Андреев, бащата на Иванчо Съйнов – Съйно Илиев, Кольо Радев (Черкеза), свещеник Петър поп Симеонов.
 
Протойерей Александър Прокопиев Дянков
Свещеник Александър Дянков е роден на 23 декември 1902 г. в гр. Плевен. Дядо му, отец Алекси, е свещеник в гр. Свищов, а баща му - Ботев четник е заточен в Мала Азия. Под благотворното влияние на своя дядо младият Александър постъпва в Духовната семинария, която завършва през 1922 г. Александър Дянков е ръкоположен за дякон във Враца. През 1927 г е изпратен в румънския град Браила.
Изучава френски, немски, английски и руски език и започва да пише стихове и песни.
През 1935 г. със семейството си се завръща в България и става енорийски свещеник в църквата „Св. Параскева” в Бяла Слатина. Тук той се заема с реставрирането на храма, който е зографисан изцяло, изработен е и нов иконостас с дърворезба. Отец Александър създава християнско братство и младежки църковен хор. С помощта на белослатинци залесява местността Агининото бранище, превръща езерото край Бяла Слатина в басейн, а до него правят футболно игрище.
Свещеник Дянков изключително много обича децата и ги занимава с уроци по цигулка, музика, пеене, рисуване, плуване. Завършва земния си път на 21 юли 1967 г.
Свещеник Цветан Диковски
Отец Цветан е роден на 19 август 1905 г. в с. Горник. През 1939 г. той става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, т.е. изпълнява функциите на архиерейски наместник, изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. При наличие на повече хляб и храна, семейството на свещеника подпомага бедните и е инициатор за събиране на помощи за бедстващи семейства. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува безбожието и атеизма. Добър изповедник е, често го търсят и за съвет.          
Цветан Диковски умира на 18 август 1954 г. В спомените на съгражданите си о. Цветан остава като изряден духовник, с богата ерудиция и чист живот. И днес в Бяла Слатина все още има хора, които с любов си спомнят за него
 
Днешната църква „Св. Параскева” с. Алтимир е построена на ново място от камък - неизмазан в 1893-1895 г. от майстор Генчо Ганчев и Павел Кольов от гр. Трявна. Сключеният договор между населението на с. Алтимир и майсторите на 8 юли 1893 г.е одобрен и утвърден от Врачанския митрополит. (ДА – Враца, ф. 381к, оп.1, а.е. 137, л. 9)
От населението са събрани над 10 000 лв., с които църквата е построена до покров. Църковното настоятелство изпраща прошение от 18 август 1893 г. до Министъра на външните дела и изповедания за отпускане на средства. В него пише: „ Населението е изтощено и няма възможност да даде необходимата сума за доизкарване на църквата. Молим да ни се отпусне една сума от 3000 лева”. Министерството с писмо № 9058 от 28 август 1893 г. отговаря, че няма възможност да отпусне пособие на църковното настоятелство в Алтимир, тъй като предвидената в бюджета сума е изчерпана. (ДА – Враца, ф. 381 к, оп.1, а.е 163, л.32, л.34). Едва на следващата година с указ № 55 от 9 юли 1894 г. е отпусната сумата от 600 лева. (Държавен вестник № 150 от 15 юли 1894 г. стр. 1)
Голям е бил ентусиазмът на алтимирчани при построяването на църквата. Кой с каквото може, взима участие. Създадена е отлична организация. По предания на старите хора, волските и конските коли вземали камъни от кариерите на с. Манастирище. Още оттам са обработвали камъните по шаблон, за да са готови за зидане. Хората са разпределени на групи. С личния си добитък всяка сутрин доставят материали на майсторите. В големи каци до строежа се осигурява вода за хоросана, пренесена с кобилици от жените. През юли 1898 г. е сключен договор между Селско общинско управление, Църковното настоятелство в с. Алтимир с братята Велко и Мирон Илиеви (Венови) от Албанско. Същите се задължават да боядисат и зографисат църквата. Нейни ваятели са Генчо и Павел. (ДА – Враца, ф. 381к, оп.1, а.е. 276, л. 57-59)
През 1899 г. кметът изпраща писмо до Оряховско архиерейско наместничество, че църквата не може да се освети, тъй като не са готови. Това става на 21 октомври 1901 г. и е дадено името „Света Параскева”.
 
Църквата „Св. Параскева” с. Попица е строена през 1880-1883 г. от майстор Захарий от Дупнишко, иконописи Велко и Мирон Илиеви, осветена от Врачански митрополит Константин. (документ от ДА -  Враца, писмо с ВХ. № 1893 13.3.1898 г.)
На стената на църквата има следния писмен знак – 1879 г., 24 май, ктитор и приложник Цоло Наков.
Един от скромните дейци на народната просвета и на българското възрожденско изкуство е Петко Танов Даскалов – учител, зограф и съзаклятник от влашкоселската въстаническа чета във Врачанския край, наричан по-късно Петко Търновски.
 Петко Танов изографисва иконостаса на църквата „Св. Параскева” безплатно.         Признателното население погребва зографа в църковния двор, като му издига скромен паметник с надпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година”.
 Дарителят отец Стефан Георгиев
Свещеник Стефан Георгиев Стефанов е роден около 1902 г. в с. Кнежа. Притежавал е богата ерудиция и е владеел пет езика. Въпреки юридическото си образование, той преоткрива у себе си свещеническото призвание и е ръкоположен за свещеник в с. Попица. Хората го познават като добър проповедник, изряден свещенослужител, милосърден и отзивчив християнин. През  30-те години на ХХ в. е учител по вероучение в местното основно училище. Тук се проявява и като добър педагог. По времето на построяването на читалището в селото, той съдейства с щедри дарения и организационна работа.
Свещеник Марин Стойков идва в селото от гр. Велико Търново. Освен в богослужение, той е предприемчив и в обществените и стопански дела. В края на 20-те години се преселва в гр. Бяла Слатина.
В стъкленицата в центъра, до красивия полилей, са останали завинаги  имената на  дарителите: Кръстю Пешовски, Никола Йотов, Илия Томов, Бено Ценов, Стоян Драганов, Васил Ценов, Пело Милов, Стефан Нинов, Иван Мишов, Тодор Върбанов, Рашю Иванов, Тотю Вълчев, Спас Иванов, Велчо Кръстев, Вълко Томов, Цветан Кръстев, Дано Вутов, Христо Цв. Кременски. Други дарители- Ваца Каменова, Радка Кръстева Томовска. Тази стъкленица някога е била пълна. Хората са дарявали сребърни,  медни, бронзови и златни накити и предмети.
Дарени икони на  църквата: „Св. Пророк Илия” от Илия Цоков от гр. Враца, „Св. Великомъченик Георги” от Георги и Въло Дичови и Гено Добрев от с. Ябланица, „Св. Параскева”, дар от Кръстю Цветанов Фиданов 1901 г., „Исус Христос” дарена от  Иванка Игнатова и „Плащеница”, дар от Христо, Никола…
Църквата „Св. Параскева” е строена през 1880-1883 г. от майстор Захарий от Дупнишко, иконописи Велко и Мирон Илиеви, осветена от Врачански митрополит Константин. (ДА -  Враца, писмо с ВХ. № 1893 13.3.1898 г.)
           
ДАРИТЕЛСТВОТО, чиито корени се крият далеч във времето преди нас, е най-голямото достойнство на българина. Спомоществователството е състояние на духа, потребност и начин на мислене. С такива мисли събрах тези материали, за да запълним „белите петна“ в история на дарителството в Белослатинския край, като опит да излязат наяве добрите дела на хората. Тази история, излиза с убедеността, че не бива  да забравяме паметта на дарителите, когато и да са живели те, каквито и дарения да са правили. „По делата им ще ги познаем” както пише в Библията и ще припознаваме за напред.
 
Използвана литература:
Из Летописната книга на църквата „Св. Параскева” гр. Бяла Слатина;
Николов,  Богдан.  От Искър до Огоста : История на 151 села и градове от бившия Врачански окр. - София : Алиса, 1996 . 
 Маринов, Марин Иванов. Попица: [Исторически очерк]. - Бургас, 2003. 

 

Информатори / Автори
Светлина Берова / Из "Пътища към новото време", 2020
Споделяне

Истории от Бяла Слатина

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa